About Me

Моята снимка
Здравейте! Аз съм Нина - или Топчо :) Добре дошли на моите странички, където плямпам основно за книжки и разни сръчности.

Blog Archive

Follow by Email

Последователи

Етикети

четвъртък, 21 септември 2017 г.

[придобивки] POSTboxing & UNboxing

Когато най-накрая си позволих да се отдам на изкушението на абонаментните кутии, независимо по каква тема са,  си поставих едно условие - да ползвам нещата, които получавам с тях. Затова реших от време на време да си правя равносметка и да видя какъв е "коефициентът на полезност" на кутиите :D Естествено, книгите не ги броя, те рано или късно ще бъдат прочетени :D

  • COOLтия - Отмъстителите
COOLтията с тема "Отмъстителите" разопаковах тук. Накратко в нея имаше тениска, ключодържател, две значки и две бисквити. Значките и ключодържателят намериха място на раницата ми. Бисквитките е ясно къде отидоха :D Тениската обаче сложих само веднъж-два пъти, защото щампата наистина ми е некомфортна. Оттогава Куултия не са пускали тема, която да ми е интересна и доста трудно намирам инфо за съдържанието и качеството на следващите кутии - поне на сайта и във фейсбук страницата им не виждам. (Затова, хора, unbox-вайте! XD) Във всеки случай, освен ако не пуснат някоя супер интересна за мен тема, едва ли ще повторя.

И следват БОПС кутиите :D
  • "Морски мистерии" - разопаковане тук
"Морските мистерии" се оказа една от "най-полезните" кутии. :D Черната торбичка с вълшебния цитат "Да намериш време да четеш е като да намериш време да обичаш" ми е неизменен спътник оттогава. Понякога дори заменям дамската си чанта с нея, защото, ако питате мен, няма нищо по-красиво и стилно от горното твърдение. Успях да я закача на един парапет преди месец и да скъсам презрамката, но я приших обратно и продължава да ми служи вярно.
Само тази нещастна огризка остана от сапунчето Аквамарин. Започнах го доста след като получих кутията, но много го заобичах. Определено един от най-хубавите глицеринови сапуни, които съм ползвала. Изключително мека пяна, траен аромат на кожата след това и блокчето не абсорбираше излишна вода - т.е. не се превърна в каша, което винаги ми е било проблем с глицериновите сапуни, които съм купувала преди. Ако имам възможност, бих ползвала същата марка пак.
Лупичката стана част от плажния ми комплект срещу кърлежи за дежурствата ми на плажа (лупа, фенерче и кибрит, другото го имах в пункта). Увеличението е малко, но все пак щеше да е достатъчно. За щастие, не ми се наложи да вадя кърлежи, но ми беше добре да знам, че съм подготвена.
Огледалцето пък си ми е в чантата, и въпреки оплакванията ми от дизайна, функционира най-активно :)

  • "Четат ли двама"
Два месеца не се наканих да направя пост с разопаковането на двойната кутия по случай рождения ден на БОПС. Каквато съм нахална, се надявах да е дори по-двойна от това, което получихме :D Но всичко вътре ми хареса, а някои предмети бяха веднага оползотворени:

Ключодържателят на Перон 9 3/4 дойде точно навреме, досущ като Хогуортс Експрес. Наскоро се беше откъснал ключодържателя ми за Бургас. Това е връзката ключове, които напоследък ползвам по-рядко, но точно там е и чипът ми за намаление от книжарница Хеликон, така че книжно отиде при книжно :)
Стикерите с Дарт Вейдър пък веднага залепих на калъфа си за таблет (с клавиатура на кирилица, похвал, похвал). И качеството им изглежда наистина е добро, защото доста го разнасям из чанти, а те не са се замърсили изобщо.
Чашата на "Четат ли двама" влиза в употреба доста по-често, отколкото мислех. Често посягам към нея между другото, и особено когато готвя, защото често се оказва, че паралелно ползвам 3-4 чаши.

Книгите от тази кутия също ми допаднаха като заглавия  - имах предчувствие за тях :)

И накрая е време за едно разопаковане на последния БОПС,който пристигна -
  • Неочаквани уроци
В първия момент, когато отворих кутията много се впечатлих от цветово издържаната комбинация. Цялата кутия и съдържанието беше оформена в черно и интензивно оранжево. Най-отгоре беше черната тетрадка, която е любимото ми нещо от този БОПС. Елегантен и закачлив дизайн и мека хартия - тази тетрадка определено ще бъде наследник на настоящата ми (дез)организационна тетрадка.
Следващият елемент бяха малките листчета. Малко се обърках като ги видях, защото от описанието (аз съм от хората, които първо четат БОПС писъмцето) очаквах книгоразделители. Тези лепки са определено сладки, но няма да са ми много от полза. За книгоразделители не ползвам такива, нямам какво да отбелязвам в учебници, а за съжаление не съм от онези хора с красивите подредени журнали с украсени страници. Надявам се да им измисля подходяща употреба.
Отдолу беше мешката. Признавам, не ми допадна. Никога не съм носила мешка и надали ще почна. А въпреки че в кутията тази контрастна комбинация стои добре, за навън този цвят ми е твърде агресивен. И макар да съм голям фен на Хари Потър, струва ми се, че можеше да се избере и по-тематичен цитат за кутията.
И накрая - разбира се, книгата. Тук определено бях неподготвена! Наистина оригинално тълкуване на темата на месеца. Не бях чувала преди за това заглавие и не е нещо, което обичайно би привлякло вниманието ми. Ще почака, докато се наканя да я прочета, но това е обичайната съдба на всички книги, озовали се в библиотеката ми. Надявам се в крайна сметка да ми хареса.

Като равносметка на първоначалните впечатления обаче, тази септемврийска кутия за мене беше най-слабата. Очаквах я с голямо нетърпение, но само един предмет от четири наистина ми допадна. За някои обаче, доколкото прочетох, това се превръща в любима кутия, така че както обикновено всичко е въпрос на вкус. Надявам се следващата да е повече по мой вкус, защото темата звучи прекрасно и магично. А дотогава ще се опитам да оползотворя и нещата и от тази.

А вие за какво ползвате получените джунджурийки? :D


сряда, 20 септември 2017 г.

[book review]"Изгубена в книга" - Дженифър Донъли

Заглавие: Изгубена в книга
Автор: Дженифър Донъли
Поредица (един вид): от света на Красавицата и звяра

Издателство Егмонт
Жанр: детска, фантастика, приключенска, романтична

Топчеста оценка: 3,5 звезди

Винаги ми е кофти, както предполагам и на всекиго, когато съм много нахъсана на дадена книга, а тя не потвърди очакванията ми. Кофти ми е, че не мога да се включа пълноценно към ентусиазма на другите читатели, и малко им завиждам, че на тях се е харесала, а на мен - не. Но подред.
Както и преди съм опявала, голям фен съм на "Красавицата и звяра", а скорошната игрална адаптация ме очарова напълно. Не вярвах, че някога ще го кажа, но някои неща ми харесаха дори повече от оригиналния вариант - например това, че тук Звярът не само може да чете, но и го прави доста дейно (което за мен бе напълно логично, при условие че няма много други занимания в замъка, и че е принц, все пак). А сюжетът на "Изгубена в книга" прилягаше идеално на характера на Бел, на нейния опит да избяга от обикновеното, и не на последно място - на библиотеката на Звяра - най-страхотния подарък на света. А с Дженифър Донъли се запознах от сагата ѝ за русалките, която още ми предстои да завърша, но от първата книга бе разкошна.

Така че - прекрасна база за история, чудесен автор - какво би могло да се обърка? Ами, и аз не знам, но определено не се разбрахме с "Изгубена в книга".
Действието се развива скоро след паметния момент с подаръка на Звяра - развълнуваната Бел няма търпение да разучи библиотеката и цялото ѝ съдържание. Но една книга привлича вниманието ѝ - "Никога вече". Нейните страници се оказват път към една прекрасна история - изпълнена с пътешествия, забавления, приятели. История, която, стига Бел да пожелае, може да бъде нейната. Но дали наистина тази идеална приказка е това, за което копнее? И дали, ако се изгуби в страниците на тази книга, няма да изгуби много повече?

Още от пролога нещата не ми потръгнаха. Първата ми не особено приятна изненада бе, че тук завръзката е базирана на сблъсъка между Смърт и Любов,  приели формата на две сестри. Можем да говорим надълго и нашироко за образите на Любовта и Смъртта, за la petite mort и за връзката между тях, но опозицията им тук, в света на тази приказка, ме остави в недоумение. Макар че в този филм загубата от смъртта бе изведена по-напред с майките както на Бел, така и на Звяра, за мен никога няма Смъртта да бъде основният антагонист в тази история. За мен тук винаги битката е била срещу неразбирането - на околните спрямо нас, и това, което ние проявяваме към тях, на самотата, бягството и отчуждението. Да се приведе това под общия знаменател на Смъртта, бе меко казано неудовлетворително. Добавяме към това някаква версия на магьоснически шах и облог за пари (Любовта се обзалага за пари, когато може да има толкова по-интересни неща!?) и още преди първа глава се чувствах по-скоро разочарована.

Но това беше само прологът, и реших да продължа смело напред. Сега е моментът да изтъкна нещата, които наистина ми харесаха в книгата. Дженифър Донъли наистина пише някак мило и уютно, и това си личеше и тук, въпреки че явно се е целила в по-млада аудитория. Както казах, историята за това как може да се изгубиш в книга е просто идеална за тук. Ако успеех да се дистанцирам от знанието коя е всъщност графинята, светът на Никога вече беше пленително изграден. Донъли има нюх за детайлите, като тук любимите ми бяха имената на нещата - като например Анри де Шоз Пасе - графът на отминалите дни. А от цялата история има две важни поуки. Едната, естествено, е да внимаваме да не се изгубим в някой прекрасен, но нереален свят, било той изграден от книги, от телевизия, от интернет, или дори само от фантазии. Защото колкото и успокояващи да са, ако човек се гмурне много дълбоко, може да изпусне истинските, реални неща в живота. А другата е - не оставяй някой друг да пише историята ти. Две прекрасни, важни неща, които трябва да стигнат до всички млади читатели, и да почерпят те сила и храброст от Бел и да намерят баланс.

Същевременно много неща в разказа ме поразочароваха. Не останах с чувството, че историята реално обогатява света на Красавицата и Звяра. Една част от събитията бяха преразказани по-скоро без нужда, предвид обема, но нямах голям проблем с това. По-скоро не ми хареса как бяха... пренесени някои моменти.
Click to view spoiler!
Например разговорът с Чип, когато той я пита дали е щастлива в Замъка и в селото и Бел си дава сметка къде се чувства по-добре. Или още по-важният епизод с разговора с Морис, когато Бел почти пряко волята си защитава Звяра и си дава сметка за привързаността си към него. Това така важно осъзнаване го имаме по-нататък в историята, когато Бел се опитва да докаже на съселяните си, че Звяра е безопасен. И ако го изместим по-напред... се губи. Приемем ли тази книга за част от света на "Красавицата и звяра", то тези моменти са се разиграли веднъж и губят силата си. А това е един от най-значимите елементи от романтичната нишка за мен. Ако мога да цитирам любимата си Робин МакКинли - ... they were dear to me, but he was dearer yet. 

Към развръзката на книгата си мислех, че ще мога да закръгля на 4 звезди, но отново един епизод не ми допадна
Click to view spoiler!
Как придаваме човечност на автоматон, който няма сърце? Пришиваме му текстилно сърце! Само аз ли виждам в това директно епизода от Вълшебникът от Оз и Плашилото?

Дребнава ли съм? Може би да. Но съвсем субективно, като читател, това са нещата, които ми попречиха да се насладя на книгата с ентусиазма, на който се надявах. А както често съм изтъквала, моите оценки са предимно субективни. "Изгубена в книга" щеше много да ми хареса, ако в основата на завръзката беше нещо друго, което поне за мен по-добре да се връзва с темите на "Красавицата и звяра", дори и да просто сблъсък с друга вълшебница

Все пак препоръчвам Изгубена в книга, особено на по-млади читатели. Наистина има хубави неща, които си струва да достигнат до хората от другата страна на страниците. А също така, за тези, които искат да узнаят още за опасностите да се изгубиш в примамливо идеален свят, препоръчвам Коралайн на Нийл Геймън, а на по-порасналите фенове на Красавицата и Звяра - Бюти на Робин Макинлни. Но в крайна сметка, на всеки пожелавам от време на време да се изгубва съвсем в някоя книга, но после да се връща обратно в нашия свят, освежен и изпълнен със сили.

неделя, 17 септември 2017 г.

[book review] "Гънка във времето" - Маделин Ленгъл

Заглавие:"Гънка във времето"
Поредица: Time Quintet
Автор: Маделин Ленгъл

Жанр: детска, фантастика, приключенска,
Издателство: Intense

Топчеста оценкка:4 звезди

Много е трудно човек да обобщи книга, която хем му е харесала, хем не чак толкова. От една страна съм съгласна, че "Гънка във времето" заслужава да е в поредица "Вечните детски романи", от друга, получих нещо толкова коренно различно на очакванията си, че се разочаровах малко. Мислех, че ме очаква пътуване във времето, нещо като тийн "Друговремец", в компанията на три весели вещици. Вместо това получих антиутопия за деца, научна фантастика с пътуване от планета на планета ... и кажи-речи никакво пътуване във времето. Във всеки случай обаче това си остава една история за семейството, обичта и израстването.
"Гънка във времето" ни въвежда в живота на Мег - чувствително момиче, което отговаря на хорските клюки спрямо изчезването на баща ѝ с буйства. Дори по-особен в чуждите очи е братчето ѝ Чарлс Уолас, притежаващ изключителна интуитивност. Братът, сестрата и още едно дете от училището - Калвин - се срещат с три изключително необикновени възрастни дами, които твърдят, че знаят къде е бащата на Мег и Чарлс. А от спасяването му зависи и съдбата на цели планети, , над които е надвиснала Тъмата.

Романът беше емоционално, бързо развиващо се приключение. До самия край не знаех дали ще има време и място за развръзка в тази книга. А тъй като не се наемам да класифицирам книгата в някой от жанровете фентъзи или научна фантастика, ще я сравня леко с "Резерватът на таласъмите", където двете се преплитат по най-очарователния начин. И тук е така - научни теории за измеренията и за пътуването във времето и пространството са редом до необичайни създания - не само извънземни, но също и гадателки с кристални топки и дори звезди! Антиутопията с тоталитарен оттенък обаче ме хвана най-неподготвена - наистина не очаквах нещо подобно тук. На фона на всичката продукция и литература в наши дни развитието не ме изненада, но много ми хареса как си пасна с чувствата на децата, които в училище и в ежедневието си се чувстват отхвърлени и нещастни поради различията си. Именно това се опитва да изкорени тукашното ТО (да не се бърка с нашумялото кингово ТО ) и именно това "подсилват" трите магьосници(поради липса на друга дума), за да им помогнат да победят. Авторката говори за различията, равенството и други важни теми чрез героите си - с прости, ненатрапчиви думи, които лесно убеждават младите читатели в правотата си - например че светилата на Исус, Буда и Леонардо могат да са редом едно до друго без да си противоречат.
След цялата вълшебност на тази история обаче, възрастният в мен (да, понякога с ужас го откривам) или път може би досадният дребнав нърд, възнегодува, защото не видя например обяснение за Тъмата, която буквално обхваща планети. Може би това е визуален израз на психо-контрола на ТО, може би символ на тегнещото зло. Може би. Срам ме е да си призная, но годинките ми май искаха да се задълбочим повече на някои места.
Едно нещо със сигурност бе прекрасно разгърнато и това бяха персонажите и отношенията между тях. Много обичам герои и връзки, които те карат да се чувстваш уютно и обичан. "Гънка във времето" беше пълна с такива. Видяхме ги още от първата страница с Мег и семейството ѝ. Мег намира спокойствие и защита вкъщи, въпреки мъчителните дни в училище, докато при Калвин е по-скоро обратното. Много заобичах това семейство - включвам и така милият Калвин в него, естествено! , което така силно държи един на друг и го показва чрез безброй малки жестове. Обич, която накрая помага на Мег да израсне, макар и по труден начин. Освен семейството, прекрасни бяха и всички така сърдечни герои, които децата срещаха - Госпожите, Гадателката и любимката ми - Леля Звяр.
Финалът на книгата за мен беше доста рязък. Както казах, до края се чудих дали развръзката няма да е в следващата книга.. Въпреки че имахме голям щастлив завършек с всеобща прегръдка, много неща за мен остана висящи, особено относно заплахата. Дали е окончателно преодоляна, какво е измерението ѝ на земята, какъв е всъщност произходът на ТО? В случая, естествено, се чудя за чисто сюжетните отговори на тези въпроси, а не на по... метафоричните, които биха разисквали различни земни идеологии.
В заключение, съжалявам, че чак сега се срещам с тази книга. Ако я бях прочела преди години, несъмнено щеше да ме плени. Затова горещо препоръчвам "Гънка във времето" на всеки, особено в училищна възраст, и се надявам изцяло да попият нейните магия и мъдрост.

неделя, 10 септември 2017 г.

Блогърско месечно предизвикателство - септември


Миналия месец Марти от Marti's writings предложи всеки месец да четем по различна тема, като участниците се редуват да избират. Аз доста се забавих с отчитането ми по предишната тема, която беше "Комикси и графични новели" и за която прочетох тази Дедпул антология, първите два тома на мангата Godchild, както и графична новела по "Цветът на магията" на Тери Пратчет. Та, затова и новата тема се появява със закъснение, въпреки че на мен се падна да я избера. Обсъдихме и решихме срокът да е по-късичък този път, та другия месец да почнем начисто. Затова срокът е от днес до края на месеца, като отчитането (по възможност с ревюта) e в последните 5 дни от месеца.

Спряхме се на по-широка тема, която може да бъде комбинирана с други жанрове и по която сигурно всеки има все нещичко да го чака на купчинката за четене. И така, темата е... Исторически роман. Може да комбинирате с други стилове по желание - кеф ви примерно исторически романс, кеф ви алтернативна история, или някой древен детектив, който рови загадки.

А сега, какво да ви препоръчам? Много неща!


  • Алтернативната история е очарователен, но недостатъчно популярен поджанр. Тук горещо препоръчва поредицата "Без душа" на Гейл Каригер (линк към стария ми блог), "Левиатан" - Скот Уестърфийлд и поредицата "Темерер" на Наоми Новик. Всъщност, засега намеренията ми са да препрочета именно една от последните две и да се амбицирам да завърша поредицата.
  • Хубаво алтернативна, но истинското си е истинско. Има много книги за реални хора и исторически моменти. Последните месеци преиздаването на "Дневникът на Ане Франк" пробуди интереса на читателите към нея. Признавам, не съм чела. Може би сега е моментът? Драматични класики на Дикенс и на Юго също причакват тук, както и любимият ми Дюма. А пък как ми се препрочита "Граф Монте Кристо", та да се възстановя след мюзикъла, не е истина.
  • Българската история също е отразена в множество книги. Битката между агитките на "Железният светилник" и "Тютюн" никога няма да угасне (отбор "Тютюн" бтв), но има и много по-нови заглавия. Ето, вече излезе трейлърът на "Възвишение" на Милен Русков, поредното нещо за наваксване, барабар с "Време разделно" и "Изгубени души", например! Това е подточката, в която се срамувам колко все изоставам с българската литература, но може да хвърлите непредубедено оче към първата ми среща с Алек Попов в лицето на  "Сестри Палавееви в бурята на историята"
  • Историческият криминален роман е жанр сам по себе си. Моите любимци са Лора Джо Роулинг с поредицата за самурая Сано Ичиро, Ян Ван Хелсинг и Борис Акунин, но само с първите романи за Ераст Фандорин. "Турски гамбит" и "Левиатан" са сред любимите ми от последната поредица. Тук ще вмъкна и Николай Пенчев с неговите средновековни загадки, които ми харесаха доста. Чела съм само "Кръв по снега", но тя беше лек и приятен роман.
  • История с щипка мистика, защо не? Това донякъде съвпада с първата категория, но тук пък искам да акцентирам на "Друговремец" - епична сага, която запраща медицинската сестра Клеър от 1945 година два века назад - в сърцето на британско-шотландския конфликт. Джейми Фрейзър е съкровище, а Диана Габалдон пише страхотно. Накрая на тази книга получих главоболие, защото 800 страници не е добра идея да се четат на един ден.
  •  И накрая, исторически романс! Къде без него! Самоотвержени рицари или недотам джентълмени, нежни девойки или измамни съблазнтилки - този жанр винаги е жертва на много критики, но понякога е идеалното нещо за разпускане. Преди няколко дни завърших "Слепият херцог" на Теса Деър и много се смях. Друго любимо заглавие е "Красавицата и звярът" на Аманда Куик, а "Време за всичко" беше очарователна история за време, за което аз поне преди не бях чела - Гражданската война на САЩ.
Така де, вие се чувствайте свободни да четете каквото си искате, и не се свенете да споделяте идеи. Резултатът от четенето пък може да споделите от 25 септември до края на месеца, а някой от преборилите се ще избира октомврийска тема. Пълните правила ги има на блога на Марти, а вие се чувствайте свободни да четете с нас!

понеделник, 4 септември 2017 г.

[comic book review] Deadpool Antology - In Wade we trust!

Заглавие:Deadpool антология - бр 1-12 от 2012

Автори:Посен, Дъган, Муур, Стейпълс

Жанр: комедия, фантастика, пародия
Топчеста оценка: 5 звезди
 
Буахахахахах :D Абсолютно дебилно и забавно, в най-добрата дедпулска традиция! Придружено от забележително добър сюжет и гост-прояви на почти всички големи и малки звезди на Марвел.

В тази антология агентите от ЩИТ имат проблем. Голям проблем. И сякаш той не е достатъчен, но не могат да повикат например Отмъстителите да го разрешат, или който и да е супер герой, с когото обикновено работят. Просто няма да изглежда никак добре Капитан Америка например да тръгне да убива върналите се към живот американски президенти. Би подронило морала на обикновените граждани, един вид. Но точно до това е довело благородното желание на един хипи-некромант да направи Америка отново велика - няколко дузини зомби президенти, които са на мнение, че е най-добре да очистят Америка тотално и да почнат отначало. За да предотврати този апокалипсис, агент Престън, на която са стоварили тази каша, е принудена да прибегне до улугите на Дедпул - наемникът със съмнителен морален код и неоспорими възстановителни качества. А, и неуморимо чувство за хумор. Дедпуул поема задачата (срещу скромно заплащане, разбира се), но се оказва, че президентското бедствие е само част от по-голям, направо демоничен заговор.

Вече не мога да гледам на патенцата за баня по същия начин :D

 Eвала на човека,който е измислил този шантав сюжет! Винаги ме изпълва възхищение, когато видя абсолютно щура история, която обаче е напълно адекватна и всичко се връзва. Странно образователната сага, която ни запознава с починалите до днешен ден американски президенти е естествено подплатена с много Дедпулски хумор и насилие. (Излишно е да казвам, че тези издания не са за невръстни дечица - все пак на места времето се измерва в "два зараснали крака по-късно"). Те обаче не са основното - центърът на тези комикси не са просто забавни реплики и хвърчащи карантии. Историята постепенно се разплиташе - докато трепеха президентите се разбра откъде идват изненадващо мощните сили на некроманта Майкъл, а Дедпул дори създаде нови приятели. Във втората половина нещата дори се обърнаха - Уейд се биеше, за да предпази приятелите си.
Комиксите са изпъстрени от появи на знайни и незнайни герои на Марвел. Почти целия екип на Авенджърите се появи, а Спайди, ретро Айрън Мен и Доктор Стрейндж, за мое голямо удоволствие имаха и по-значими роли. Накрая дори се появи Джесика Джоунс! Такива колаборации лично мен ме карат да се чувствам едно такова... уютно. И да чакам с нетърпение новите филми.
Артът беше чуден. Не е същият, но е подобен на този в комиксите - броеве, които излизат преведени у нас, така че на човек да му е комфортно. Направен е и с голям усет към важните неща и множество малки детайли, които да зарадват и изненадат човек. Нещо супер оригинално бе главата, развиваща се в миналото, която пък бе издържана в ретро комикс стил.  И ако Дедпул не може вече да ме изненада с никое амплоа, а още по-малко като е издокаран с бандана и чизми, то вече ретро визиите на Питър Паркър и Тони Старк ме хванаха неподготвена.
Финалът беше в голяма степен отворен. Все пак това е антология от броеве, а както в много поредици и тук една арка се прелива неусетно в друга. От сагата с немъртвите президенти през гостите в тялото на Уейд до демоничните договори, краят на антологията пак ни оставя да се чудим накъде ще продължат смахнатите приключения на Дедпул. Честно казано, умирам си да узная, и било то в антология (за предпочитане) или на отделни броеве, опредлено ще ги прочета. Пък... ако случайно намерят пътя си до българския преводен пазар, също ще съм супер щастлива - комиксът е пълен с реплики, които ми е много любопитно как ще звучат на български, а съм много доволна от това, което виждам в Дедпул и Спайди. От което също искам нов брой.

Бях си набелязала тази книга за Комикс предизвикателството на Марти. За съжаление се сбъдна предчувствието ми, и не можах да напиша ревюто си в определения уикенд, когато бях на работа, така че не знам дали изобщо се брои. Да си призная, дори и аз се учудих (и възмутих от себе си), че чак сега намерих време за него. Затова пък по-рано през месеца препрочетох една  стара любима манга - Godchild . Покрай нея прочетох една графична новела по романите на Пратчет "Цветът на магията" и "Фантастична светлина", която беше повече от задоволителна. Образите на Двуцветко и Ринсуинд бяха перфектни, но за тях се надявам да приказвам някой друг път. Така че, въпреки че не хванах сроковете, съм доста доволна от графичния си месец.

петък, 25 август 2017 г.

[book review]"Луната, която убива" - Н.К.Джемисин

 Заглавие: "Луната, която убива"
Автор: Н.К.Джемисин

Поредица: Сънната кръв #1
Жанр: фентъзи
Издателство: Сиела

Топчеста оценка: 5 звезди

Неочаквано много любов и покой насред пустинята и под лъчите на луната, която убива.

Това несъмнено е странно обобщение на това епично фентъзи, което може да се опише с толкова много други определения, но именно тези мисли и чувства останаха да отекват у мен, щом затворих кориците. "Луната, която убива" ни пренася в прекрасния свят на Гуджааре и съседната държава Кисуа, вдъхновен от атмосферата на Египет, но в никакъв случай базиран на неговата митология.  Един богат, завладяващ свят, в чието небе нощем тегнат две луни, и под лъчите на Сънната луна жреците на Хананджа бродят из хорските сънища и събират от тях приношения. Сред най-уважаваните са Бирниците - жреците, събиращи Сънна кръв - последната дан, която може да събрана преди човек да поеме към селенията на вечния сън. Освен да даряват покой на умиращите, показвайки им пътя към отвъд, те имат и други задачи - да изкореняват Покварата, когато заплашва да наруши покоя в Гуджааре. Бирник Ехиру с нежелание приема такова назначение - да Вземе Сунанди, посланичката на Кисуа.  Но вместо да възстанови баланса, при изпълнението на тази задача, тя всява още повече смут - не само вътре в него, но и заплашвайки да хвърли  страната във вихъра на война. За да я предотврати, Ехиру дава Отстрочка на Сунанди и въпреки противоречията си тримата, заедно с чирака му Ниджири, се заемат да стигнат до дъното на заговора - да открият покварения Жътвар и създателя му.
"Луната, която убива" е от тези романи,които са едновременно толкова колоритни и толкова завладяващи емоционално, че няма как да ми стигнат силите да опиша нито един от аспектите му. Страната, в която действието се развива, заедно с нейните магия и религия бяха толкова живи и естествени, че, знаейки че са плод на въображението  на авторката, възхищението ми към нея растеше от глава на глава. След като вдъхнах от египетския дух на Гуджааре, и след досега ми със славянското фентъзи от "Изтръгнати от корен" абсолютно се убедих, че по-нестандартно по атмосфера и география фентъзи е нещо, от което има голяма нужда. Може ли отново да изтъкна, че "Луната" е вдъхновена, но съвсем не се развива в делтата на Нил? Тя е толкова прекрасно различна.
Политическият и идейният сблъсък, от които понякога се боя да на ми дотегнат, тук бяха толкова интригуващи, че бях вън от опасност. Можехме да ги видим в голямата картина на отношенията между Гуджааре и Кисуа. Най-ярки обаче бяха в сблъсъка между характерите на главните герои - Бирниците Ехиру и Ниджири и кисуатката Сунанди.  Читателят е свободен и сам да вземе страна в спора между тези две философии - Покоят като най-висока цел, дали Бирниците Взимат или Убиват. Наистина неразрешим спор, защото прави и криви няма. Но моите симпатии натежаваха към Хананджа.Малко заради Сунанди, която на моменти ми идваше твърде жестока и хаплива към Ехиру... но най-вече заради Ехиру. Ако в тази книга има нещо по-умело изградено от света и основите на магията, то това са героите. А Ехиру беше персонаж, към когото се привързах със сила, пропорционална на стоицизма, отдадеността и чисто човешката обич, която носеше. 
Започнах ревюто си с това колко обич и покой има в тази книга, и това е второто нещо, което упорито ще изтъквам. Това е роман без романтична история по начина, по който си представяме, когато чуем този термин. Изпълнено обаче с неописуемо силна любов и болката, която носи, когато е отнета или когато трябва да я пуснеш да си иде. Много автори могат да хвърлят  драма в лицето на читателя, Н.К.Джемисин обаче съумява да донесе и утеха. Наистина успява. След като страдах и се надявах до последно в книгата, тя все пак ме убеди, че този край е правилен и донесе покой.
Разследването на Жътваря - покварения Бирник, който като хищник краде Сънна кръв, почти бледнее пред тези два така силни аспекта на книгата, ако можем да ги сравняваме така. Но да не разберете думите ми погрешно - това си остава едно приключение по обляни от луните покриви и нажежени от слънцето пустини.

Надявам се да убедих някои от вас също да се впуснат в това приключение. А пък аз скоро ще се заема с втората част от дуологията.
О! И ако имате нужда от допълнителен стимул - докато пиша това ревю, книгите бяха на промоция - взех си втората само за 5 лева (похвал, похвал). (Взех си втората от книжарница Сиела във Варна, имаше доста добри заглавия на Сиела и Колибри по 5 лв, но не знам дали важи на други места)

сряда, 23 август 2017 г.

[manga review]Gogchild vol 1 & 2 - Kaori Yuki

Заглавие: Godchild
Автор: Каори Юки

Този месец един уикенд бях в Бургас и в духа на Комиксовото предизвикателство, а и предвид малкото време, реших да го запълня с графични новели. Прочетох една, която ме чакаше от доста време,  а след нея реших да си припомня нещо любимо - Граф Каин на Каори Юки.
Успях да прочета първите два тома и ще говоря конкретно за тях, но няма как да не поприказвам малко за поредицата като цяло. Навремето ми беше една от най-любимите, което може и да си личи от факта, че имам томове на хартия. Godchild като история е пряко продължение на "Граф Каин" - Count Cain или Earl Cain, една от първите поредици на авторката. Във  времето обаче ги делят 7-10 години и мангаката се е постарала "Годчайлд" да е разбираем и за новодошли читатели. Стилът на авторката също е израснал много в този промеждутък, и тук вече виждаме рисунките, заради които се влюбих в Каори Юки и нейното пищно готическо шоджо и започнах да издирвам и други нейни работи (като например "Бунтарят Лудвиг")
При все това, ако решите да се впуснете в тази поредица и имате възможност, прочетете първите томове. Самите истории са наистина интересни и говорят все за неща, които пряко засягат героите и в настоящата манга - детството на Каин и отношенията с баща му, намирането на Мери Уедър, и всички драматични събития, които са го белязали, физически и емоционално - доказателство след доказателство, че наистина носи проклятието на библейския си предтеча и съименик.


Но по същество. Историята в тази манга се върти - очевидно - около Каин, младият граф Харгрейв. Той винаги е в клюките на обществото - богат наследник, след "трагичната" смърт на баща си, колекционер на отрови, за сестра му се сплетни, че е незаконна издънка на баща му от прислужница, а вместо достопочтен иконом е наел Риф - отпаднал по мистериозни причини студент по медицина. И изглежда навсякъде го следват ужасяващи престъпления... което не е далеч от истината. Каин е основната цел на организацията Дилайла и тайнственият доктор Дизраели, които искат единствено да го видят да страда.

Първите томове на Годчайлд са може би любимите ми, особено за препрочитане. Може би е така, защото тук нещата са прости - имаме случаи, които Каин разгадава, независимо дали са пряко свързани с него, или са странични събития, на чийто път той се е озовал.  Страшно много винаги съм се кефела как за историите с Каин Каори Юки черпи вдъхновение от приказки, книги, митове и люлчини песни, или просто късчета информация и как претопява и после излива това вдъхновение под съвсем неочаквана и различна форма. Този подход го имаше още в Граф Каин, в истории като Жулиета, но тук е на върха си. Алиса в страната на чудесата е редом с песничка за овчица - и общото между тях е, че в ръцете на Каори  Юки разказват пищни, кървави истории. 
От първия том главата Scold's briddle ми е любима (въпреки че  е изключително силен том като цяло). В този случай из Лондон върлува убиец, който посяга на млади красиви девойки, обезобразявайки лицата им и избождайки очите им. На фона на тези страховити новини тихо се шепне, че в града има лекар, който предлага еликсир, способен да превърне и най-грозното пате в първа хубавица - но достъпът до него е само с покана. Приятелката на Мери Уедър, Дрю - мило, но семпло момиче - успява да се сдобие с такава с надежда да впечатли брат ѝ, всички се оказват въвлечени в поредния безсмислено жесток план на Дилайла.


От втория том ми е трудно да избера любима глава - той съдържа три също силни истории -Пеперудени кости, която въвежда свръхестествената нишка и връща един антагонист, Сладко то борокръвки (абсолютно току що си измислих превод на bloodberries) и Лъвският герб. Може би бих се спряла на последната, където разследването се върти около мъж, който по свой начин се опитва да помогне на сестра си, чийто годеник ѝ посяга. Особено в мангата винаги са ми били слабост герои, които се грижат за по-малките си братя и сестри, дори и те самите да са далеч от протагонисти. Затова и навремето толкова съм се радвала на Кайба от Югио, Сешомару от Инуяша и Итачи от Наруто, например. Каин също влиза в тази графа - като характер нерядко е себичен и груб, но отношенията му с Мери Уедър и Риф винаги ми стопляха сърцето. Сериозно, много обичам тези тримата герои и как се грижат един за друг. Каин и Риф много ми напомнят на Себастият и Сиел от Курошитсуджи, така че препоръчвам тази манга на техните фенове и vice versa. А в тези книжки се кефех как нерядко и Мери Уедър поемаше основната роля в историята, макар че винаги брат ѝ имаше думата накрая.

Както казах, в тези два тома нещата са прости. Знаем кои са добрите и кои са лошите герои, имаме някаква твърда представа за това какво се е случило в миналото и си мислим, че познаваме мотивите на героите. До края на поредицата нещата се обръщат с главата надолу и се объркват по фантастично сложен начин. Навремето последните томове ми докараха почти нервна криза, но това бяха от хубавите книжни нервни кризи, когато историята те е завладяла изцяло.
Ако обичате пищен арт с викториански декори, кървави престъпления, плод на гениални изтерзани съзнания и свръхестествен подтекст, може да пробвате с мрачните приказки на Godchild. А аз в момента искрено съжалявам, че навремето успях да си поръчам само до четвърти. (Размишлява дали сега има пари за останалите. Сеща се колко изхарчи на Алеята на книгата. Топчо тъжно.)

понеделник, 7 август 2017 г.

[book review]"БУМ! Приключения на макс на планетата Пльок" - Марк Хадън

Заглавие: "БУМ!Приключения на макс на планетата Пльок!"
Автор: Марк Хадън

Издателство/ Унискорп
Жанр: приключенски, детска

Друго: от Разреваващото предизвикателство
Топчеста оценка: 3 звезди

Първо, което може и да е било само моя заблуда, това не са "приключенията на Макс" и в книгата няма такъв герой. Второ - ако познавате автора заради "Странна случка с куче през нощта" и очаквате история от подобно ниво - недейте. "БУМ " не е лоша, но определено не е "Случка".
Прочетох тази книга като част от Разреваващото книжно предизвикателство, въпреки че я купих преди 4-5 години, скоро след като останах очарована от "Случката" (затова и отправих предупреждение още в началото). Добавих я в графата "детска книга", защото това бе най-подходящото, с което разполагах в момента. И тя наистина се оказа така, с целева група читатели може би до 11-12 години макс (pun intended).
В "БУМ" Джимбо (а не Макс) и най-добрият му приятел се оказват въвлечени в странен и опасен заговор, след като заподозират, че някои от учителите им крият нещо. След като старателно разкодират тайнствения им език и дори проникват с взлом, истината е една - те са извънземни от планетата Пльок, които планират инвазия!. Приятелите, заедно със сестрата на Джимбо и един мотор, чийто собственик не е особено съгласен возилото му да участва, трябва да спасят света и себе си.

Приключенията на децата наистина се развиват доста шеметно. От началния момент, когато нещо привлича подозрението им, се занареждат едно през друго разследване, отвличане и шеметно пътешествие - та чак до планетата Пльок, естествено!. А там - заговори, манипулации и планове. Въобще - много нещо!. А за всичко място нямаше. Книжката е съвсем кратка - не се подлъгвайте от сравнително големия обем визуално. Само разследването на учителите можеше спокойно да заеме това място. Освен твърде забързано, развитието на историята ми беше и много хаотично, а след същинската среща с извънземните изобщо не ми хареса какъв обрат приеха нещата. Като цяло не останах доволна от сюжета.
Спрямо недоволството ми от развитието на историята, доста по интересни ми бяха отношенията - особено в семейството на Джимбо, баща му и сестра му и как те се промениха в течение на книгата- Тук сякаш се прокрадна малко от онзи Марк Хадън, който по-късно така умело и с лекота ще опише характерите в "Случката". А относно бащата, трябва да изтъкна защо още не съм изпратила "БУМ" в купчината "Предай нататък" (уточнение за тези, които не са запознати с тази ми "рубрика" - това са книги, които няма да чета втори път, но това не значи, че са зле). Из книгата се споменават доста кулинарни експерименти - от паметно озаглавената първа глава до множеството опити на бащата на Джимбо около печката и извънземните гозби. Не знам дали съм споменавала (много тайни издадох в това ревю!), но книжните ястия са ми слабост и все още тая надежда, че ще реализирам някоя рецепта от "БУМ".
Това е основната причина да задържам тази книга, защото спрямо очакванията ми по-скоро ме разочарова. Може би на друга възраст щях да съм по-заинтригувана. Имаше много интересни идеи, беше приятно написана и беше пълна с предпоставки да се превърне в чудесен детски приключенски роман; но останах с усещането за подредени, но недоразвити в цялост записки.

сряда, 2 август 2017 г.

Блогърско месечно предизвикателство

Все си повтарях, че тази година ще се придържам само към форумните читателски предизвикателства и няма да се впускам в масивни атаки на де що има предизвикателства, маратони, тагове и всичко останало в блог пространството, както правех преди години. На някои обаче не можах да устоя - като на Разреваващото предизвикателство на Ади например. Сегашното пък е на Марти от  Martis' writing , който е решил да организира дружно блогърско месечно предизвикателство. И така, ако форумно ще четем епично фентъзи през август, то по блогърски темата е КОМИКСИ, включително манга и графични новели. Пълните правила на играта може да видите на блога му (линкът е към съответния пост) 

Мога само да кажа, че темата е идеална на фона на улова от Алеята на книгата:

По подразбиране, една от двете, ако не и двете книги ще са изборът ми за месеца.

Сега, не разбрах със сигурност дали другите участници се предполага да дават препоръки и прочее, но тази тема ми е много драга на сърцето, въпреки че вече не съм мангахоличката от преди, която знаеше кога излизат новите глави на всички серии и харчеше луди пари за манга от чужбина. Затова все пак искам да дам някои идеи в морето от графични произведения.

На първо място, като най-лесни и достъпни трябва да споменем изданията на Артлайн. Именно от техния щанд са тези книги, които взехме с другарчето ми, но при тях ще намерите и преводен Дедпуул, който е абсолютно разкошен и го препоръчвам с всичките си пипала. Наскоро излезе и сборен брой на "Пазителите на галактиката", до който не съм стигнала, но има рокет и Груут, так че трябва да е добър. Всичките манги, които издават, са класики, но най-силна определено е ........ А нека не забравяме и "Астерикс и Обеликс", които всеки трябва да прочете.  И"Зайчета-самоубийци"! Не знам дали се броят, но да ги кажа. Абе, като цяло, в подборките на Артлайн досега не е имало грешка.


Ако обичате комикси под формата на стрипсове (не, не говорим за пилешки стрипсове, а за тези кратки историйки, които се развиват в рамките на няколко картинки до страничка) една страхотна такава книга, налична на български е "Неми". Всяка сцена със саркастичната, но мила метълка е златна и винаги съм и много съпричастна.

Вариант на английйски който препоръчвам пък е "Фийби и нейният еднорог". Две думи - еднорози и осмоза. Разкошна е.

(Ако пък имате 18 пък, препоръчвам Оглаф. Истерично и дебилно смешен е, чак забравяш, че всеки втори стрип де факто е порно, което ме и спира да дам линк към сайта.)

Ако сте решили да е чуждовоезикова манга, изборът ви е огромен. Зависи на какъв език искате, дали хартиена или електронна, и естесвено жановите предпочитания. Една симпатична манхва, която циркулираше из местните книжарници на руски (бтв руските манги са с доста добро качество, като превод, цена и всичко), беше Кафе Таро.  Мои лични любимци са километричния Bleach за нюбитата, които не ги е страх да се гмурнат в дълбокото, Skip Beat и Fruits Basket за любителите на милото и нахъсващо шоджо, Parasyte за феновете на по-мрачни и дистопични истории,Petshop of horrors  с харизматичния ми граф Ди... И още много. Чудя се дали препоръките ми стоят ретро на фона на това, което се чете сега. Сигурно, но наистина обичам тези заглавия. А мангата Orange, която е препоръчал Марти, също беше налична на алеята, ако искате да се присъедините към него.

О! Уич! Обичам Уич!


Имаме и български представители на жанра, естествено, като Ракиямен, когото представяха наскоро. Аз лично много се радвам всеки път, когато Просто Спас изскочи във фийда ми, но признавам, не знам дали авторът му има нещо събрано в книжка.

Ако пък цялата тази комикс и манга история ви идва твърде много, не забравяйте че е много вероятно ваша любима поредица или сериал да имат графична адаптация. Като например поредицата за Протектората на слънчобрана, която така обичам, а също да речем Реликвите на смъртните и много други. Хей, а знаете ли, че има комикс колаборация на Стар Трек и Доктор Кой? Сайбърмени и Боргове, епично е!

Та, от толкова много приказки, дано стигна до комикса си навеме!

понеделник, 31 юли 2017 г.

[book review] Tales of Trenzalore


Заглавие: Tales of Trenzalore
Автори: колектив

Поредица:Doctor Who
Жанр:фантастика, драма, приключенски

Топчеста оценка: 4 звезди
За хората, които обичат Доктор Кой, Трензалор е без съмнение знаково място. Освен че е известно като лобното място на Доктора, че в крайна сметка приключенията му тук доведоха до "презареждането " му с животи и промяната в Капалди; едва ли някой е забравил, че по време на засадата тук Доктора прекарва достатъчно време, за да остарее. 900 години, пълни с приключения по време на засадата на Коледа, които още никой не е разказал, В този контекст е ясно защо се изкуших да взема тази книжка веднага щом я видях.
Както обаче винаги става при мен, от момента на купуване до този на прочитане имаше доста време. Тази година реших да изгледам/наваксам със сериала (бях стигнала до средата на девети сезон), започнах всичко отначало и избрах точно момента след съответните епизоди, за да наваксам с Приказките от Трензалор. Йей за тайминг!
Книгата съдържа четири историйки, всяка около 50-60 странички. Самите сюжети бяха интересни, но не и изключителни.  Нямаше нещо, което значително да повлияе начина, по който гледаме на сериала, което е нормално като се има предвид, че това са допълнителни новелки. Но нямаше и информация, която да разшири светогледа ни, само малко за историята и географията на Трензалор. А въпреки че в историите го имаше онзи обрат, характерен за приключенията на Доктора, малкият обем не беше позволил да е толкова сложно и пълнокръвно, колкото един истински епизод (или роман - трябва да препрочета Шада).
Въпреки това Приказки от Трензалор имаше две особено силни страни, заради които съм сигурна, че всеки фен ще ги оцени и ще им се радва. Първо - чудовищата. Тук не се срещаме с обичайните противници. Доктора не се бори със сайбърмени или далеци, или ридаещи ангели, или Господаря. Вместо това се сблъскваме с врагове, които виждаме доста рядко - например древните марсиански Ледени воини. Или пък пластмасовите манекени. Помните ли ги, от първия епизод с Еклестън? Когато аз поне си мислех - утф? Този сериал сериозно ли? Честно, не съм очаквала да ги видя втори път, но браво на автора,който се е сетил да посегне към тях. Имахме и чудовища, познати само от класическите епизоди. За тях няма да ви спойлвам много ако не сте ги гледали и не сте ги разпознали от корицата. Едно от тях бях срещала заедно с Четвъртия и Сара Джейн, но това от последната история бе напълно непознато за мен. Съответно, това беше и най-вълнуващият разказ.
Втората сила на Приказките е, че тук виждаме Доктора да старее - неслучайно акцентирах на това още в началото. Това е лукс, с който малко от превъплъщенията на Доктора могат да се похвалят - може би само първият? Не знам, но този факт тук наистина ме трогна. Историите са подредени хронологично и макар и с прескачания виждаме Доктора да трупа години, спомени и белези; докато се превърне в една неразделна част от градчето Коледа. В любимия ми последен разказ Докторът беше най-възрастен, една крачка от Доктора при края на обсадата. Окуцял, забравящ, но повече от всякога Дванадесетият доктор. Авторите заслужават похвала и за това, че ако не друго, бяха успели да уловят същността на Мат Смит като Дванадесетия във всяка история.
Приказките от Трензалор ми бяха емоционални, повече на фен ниво, а не заради конкретни събития, ако изобщо разбрахте какво искам да кажа. Бяха ми и интересни като истории, макар и не чак толкова, колкото се бях настроила. Вярвам обаче, че на феновете ще им допаднат и ще ги зачовърка да се поровят из класическите епизоди за ретро чудовищата. Поне на мен ми се прииска (щото си нямам друга работа )


вторник, 25 юли 2017 г.

[book review]"Зеленият вампир"- Петър Бобев


Заглавие: "Зеленият вампир"
Автор: Петър Бобев

Издателство:Библиотека Фантастика?
Жанр: научна фантастика, приключенски

Топчеста оценка: 4 звезди
Друго: Варненска библиотека

Редовно минавам през раздела за бг литература в библиотеката, но тази година не си бях тръгвала оттам с нашенска книга. Основното ми оплакване (за което мога да напиша цял пост) е, че твърде често никъде на самата книга няма информация за сюжета и не мога просто да се впусна и да си харесам заглавие. При старите книги това се дължи на самата мода за кориците, или на повторното подвързване, но ако отвориш, понякога вътре има антоация и - о! - съдържание, о, сладки отминали дни. С новата литература положение е още по-трагично, защото това място е заето от ненужно дълга биография на автора, възхитени препоръки от други писатели и издания, общи хвалебствия и накратко нищо, което да ме ориентира ще харесам ли тази книга или не.
В този ред на мисли, не съм сигурна как и защо си тръгнах със "Зеленият вампир", при условие, че вече бях награбила над 1500 страници нето. Но "Вампирът" си намери пътя към мен, и трябва да призная, тази малка приключенско-фантастична новелка не натежа.
Книгата не е наименована в чест на някой модерен вампир-веган, който смуче биоенергии и сок от целина. Всъщност, книжката е чиста научна фантастика без да се откланя към фентъзито. Издадена е преди трийсетина години и можем да приемем, че събитията се развиват горе-долу тогава. Дори, ако не бяха някои избори на автора, лесно биха могли да се случват и в наши дни.
А историята е следната: дълбоко в джунглите на Мадагаскар се събират трима необичайни герои. Ботаникът Иван Стамов е тук по проект на ЮНЕСКО, за да доразвива дисертацията си за книжните растения и е очарован от богатството, което намира тук след дългото проучване само на венерини мухоловки. Отец Доминик е мисионер, дошъл уж да проповядва Божието слово, но мислите му са заети със съвсем друго богатство - пиратско съкровище, легендата за което е намерил сред аналите на манастира. Третият герой пък е Ратулу - малгаш, човек от коренното население, който е черната овца на своето село. Късметът му съвсем му изневерява, когато го обвиняват, че е причинил мор по пилците и е принуден да бяга.
Пътищата на тримата се пресичат една паметна нощ и се оказва, че водят към едно и също - владенията на тайнствените третретретре и обожествения от тях Зелен вампир.
Леко напомняща на "Планетата на маймуните", леко на "Изгубеният свят", "Зеленият вампир" все пак беше достатъчно оригинална и вълнуваща. Чудно четиво за два дни, перфектно побиращо се в дамска чанта - факт, поради който трябва да обърна повече внимание на книжките от тези фантастични библиотеки.
Особено в първата половина на книгата ми беше много приятно да потъна в света на Мадагаскар, изпълнен с екзотика и суеверия. Не знам каква част от тях са истина и каква - принос на автора, но се беше получило много добре. Малгашките поговорки, с които бе изпълнена речта на Ратулу съдържаха немалко смисъл, а споменаванията на зверовете и духовете, населяващи тази непроходима джунгла, ме потопиха до уши в едва култура, за която дори не знам доколко е истинска. Легендите за прадедите - крокодили, магичните лемури и хамелеони, дългокосите речни "русалки" бяха нещо ново и така непознато, че изобщо нямаше да се възпротивя, ако книгата бе разработила тази фантастична страна на нещата.
На този вълшебен фон споменаванията на БАН, Париж или България, научните обяснения и като цяло връщането към реалността, не ме подразни - дори напротив - стана ми едно такова комфортно и домашно. Като цяло останах доволна от логиката и обясненията, които получих. Авторът бе успял добре да развие и да разкаже за третретретре (в един момент се бях обезпокоила, че ще са просто хищни, привлечени от блясъка свраки) и беше успял да събере всичко това комфортно в малкия обем на книгата.
Във втората половина на новелката обаче обясненията, размислите и страстите бяха малко твърде обилни. Мисля, че и авторът и хората, работили над книгата си бяха дали сметка за това. Авторката, написала послеслова, бе подчертала, че това е книга, насочена към младежко-юношеската аудитория и в името на познанието този водопад от информация е допустим, "стига да има баланс". Напълно поддържам тази теза, но именно ако има баланс. В началото малгашките истории и ботаническите знания комфортно се наместиха около Ратулу и Стамов. Към края обаче бяхме бомбардирани от терминология и хипотези под формата на вътрешни монолози или направо словоизлияния на всеослушание в не особено подходящи моменти.  Добавяме към това и свръхидеализираната във всяко отношение - физическо, морално и интелектуално - фигура на Иван Стамов, която малко ми досади. От тези два фактора книгата леко пострада - не фатално, но достатъчно да не ѝ дам 5 звезди и да ми се стори останала няколко десетилетия назад. Трудно ми е да кажа, дали ако аз я бях намерила преди 10-15 години, щях да съм на друго мнение.
Останалите звезди обаче ги дадох без колебание. Беше приятна, бърза приключенска история, на която се радвам, че попаднах.

събота, 15 юли 2017 г.

[book review] "Музей на страха" - Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Заглавие: "Музей на страха"
Поредица: Пендъргаст #3
Автори: Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Издателство: Ергон
Жанр: крими, трилър

Топчеста оценка: 5 звезди
Друго:Варненска библиотека, препрочит

Срам и позор за мен! Скъсах се да обяснявам как именно тази и следващата книга са ми любими, но щом зачетох се оказа, че съм сляла образа на Марго с този на Нора Кели, съвсем изключвайки последната от повествованието! Излиза значи, че съм забравила доста. Но това значи нови (повторни) изненади! Ако предното ревю беше за осъзнатото препрочитане, то това ще е за радостите на препрочитането на чисто.
В "Музей на страха"  завръзката е както често в тези книги около трупове и кости. Този път обаче жертвите са отпреди 100 години и труповете им биват намерени под стара разрушена сграда. Подозрително припряно местопрестъплението бива разчистено, така че археоложката Нора Кели успява да хвърли едва бегъл поглед- Той обаче е достатъчен, за да не ѝ дава мира и тя се съгласява да продължи да помага на Пендъргаст не на последно място за да утоли собственото си любопитство. Щом на сцената излиза и убиец - папагал, двамата се задълбават все по-дълбоко в миналото, за да разкрият истината за събития отпреди век и връзката им с днес.
Визуално в главата ми това  бе книгата с най-мрачна атмосфера. Подземията с трупове, нощните промъквания (доста забавни, всъщност), изоставеното имение, носещо всеки белег на къща на ужасите - или най-точно - "музей на страха". Старият Рен, който властва в подземията на библиотеката и любимото ми - така реалистичното, почти физическо пренасяне в миналото. Там ни чака епохата на индустриализацията - изпълнено с дим небе, гладни, препълнени улици и домове, започнали да се затлачват реки. Как да не вижда човек тези картини само в сиво-кафяви окраски? И едно едва-едва по-цветно петно - зелената рокля на Мери Грийн, която е първата улика в това разследване...А тревогата на Пендъргаст и неочаквано личното му отношение с намеци за дълбоко заровена тъмна семейна тайна са последната нагнетяваща капка, така че през цялата книга читателската ми струна на тревога бе прекрасно опъната и готова да затрепти.
Май именно атмосферата бе оставила по-ярка следа у мен, защото, както признах, бях позабравила героите. Освен, че съвсем бях изключила за Нора, бях забравила самоличността на убиеца, макар да помнех мотивите му. Доста дълго, почти до последно, се колебаех между двамата си заподозрени и не можех да реша кой е точно "папагалът". А Нора, особено в отбор със Смитбек, беше чудно нововъдение- Някой ден трябва да наваксам със "Златото на Кивира", която не е част от "Пендъргаст", но изглежда тъкмо там се срещат Бил и Нора. Наистина тряба, защото все още не ми е ясно как е успял да я спечели :D

Рядко обаче ми се случва да имам ревю без оплакване и спойлери, поне мъничко
Click to view spoiler!
Така и не можах да приема на сериозно извличането на еликсир са безсмъртието от кауда еквина - крайната част на гръбначния мозък. Ако беше някакъв тумор с уникални регенеративни способности, или дори хипофизата, както в първата книга, с или без вирус, щях да съм по-доволна. Предлагам размяна - вместо хипофизи, звярът М'бвун да хапва миелин.



Това оплакване обаче ни най-малко не ми помрачи удоволствието. А тъй като тази книга може да се чете съвсем самостоятелно, горещо ви я препоръчвам за плажа. Все пак установихме, че лятото е време за трилъри.



понеделник, 10 юли 2017 г.

[book review]"Дръзка съдба" - Линда Хауърд

Заглавие: "Дръзка съдба" / Son of the morning
Автор: Линда Хауърд

Издателство: Плеяда
Жанр: романтика, исторически, съвременен, намек за фантастика

Друго: от библиотеката, прочетена 2016

Топчеста оценка: 3 звезди

Линда Хауръд от няколко години е в списъка ми с автори, които бих искала да пробвам. Попадах обаче все на съвременни любовни романи, и то в моменти, в които не бях в подходящото настроение (съвременните не са най-предпочитания ми субжанр в романтичната литература). Затова пък си умирам да чета истории, в които реалното леко се прелива с някаква вълшебна нишка, но не чак дотам, че да ги наречем фентъзи или фантастика (личен фаворит тук ми е поредицата за Ключовете на Нора Робъртс).

След шокиращото убийство на съпруга си и брат си, младата преводачка от древни езици Грейс се оказва бегълка – преследвана както от закона, така и от екзекуторите на семейството си. Без никакви умения за оцеляване на улицата, тя носи със себе си само вродената си упоритост и записите на ръкописа, заради който я е сполетяло това нещастие. За да избяга от мъката, Грейс се впуска да разгадае тайните на този древен документ – и миналото, в лицето на Нийл от Шотландия, ѝ протяга ръка и я въвлича по много по-буквален начин, отколкото тя би предположила.

 Идеята за комбинация между романс, трилър и пътуване във времето много ме привлече и започнах книгата с голям ентусиазъм. Историята започна много драматично – след една кратка сцена, в която виждаме семейното щастие на Грейс, животът ѝ се преобръща за една нощ. Боях се, че тази първа част, преди срещата ѝ с Нийл, ще бъде по-отегчителна. Изненадващо обаче, тя се оказа дори по-интересната. Борбата на Грейс, оцеляването ѝ на улицата – както физическо, така и психическо, израстването ѝ като героиня бяха много реалистични и ми беше така лесно да ѝ съпреживявам, докато преминаваше през различните фази – от отчаяние и пасивност към решителност и действие. В тази половинка на книгата между другото се срещаме и с някои много интересни второстепенни герои, които помагат на Грейс по пътя ѝ. Изобщо тази част от романа се оказа учудващо жива и приятна за четене.

Разгадаването на ръкописа и изграждането на връзката между Грейс и Нийл бяха елементи, които едновременно ме интригуваха и малко разочароваха. Това е може би единственият случай, на който съм попадала, в който пътуването във времето е обяснено чрез диета :D Още не съм решила дали това е гениално или абсурдно решение от страна на авторката, но за целите на това ревю ще го считам по-скоро като положителна черта. Нещата между двамата герои от една страна се развиваха както очаквах, но се надявах в тези полусънни докосвания между времето и пространството те тихомълком да се опознаят по-добре. Да се пресегнат един към друг не само за ласка, но и за да докоснат и разберат другия. Нийл да пренесе у Грейс твърдостта на ръката си в битка, докато тя тренираше; тя да го предупреди във виденията си за някоя опасност.

 Може би ако бяха изградили по-здрава връзка помежду си, историческата част на романа щеше да ми хареса повече. Повечето от събитията в Шотландия бяха интересни (все пак, трудно е да не е интересно, когато се разхождат шотландски полички наоколо), но нещо не ми достигаше. От една страна, определено исках нещо повече от Грейс и Нийл. От друга, разкритията от ръкописа предполагаха много по-шеметно пътуване и намеса във времето, а-ла let’s kill Hitler. И аз чаках, и чаках, а краят дойде, и изобщо не бе така грандиозен, както очаквах.

В цифров вид, давам 3 от 5 звездички на „Дръзка съдба“. Първата половина от книгата беше доста добра и всъщност може да ме накара да преосмисля намеренията си относно другите съвременни романи на авторката, особено тези, в които има замесено престъпление. Но също така сложи летвата твърде високо, и даде обещания за събития и за потенциали, които не можа да изпълни и затова след като затворих за последно книгата се почувствах измамена.

неделя, 2 юли 2017 г.

[book review]STAR TREK Лицата на огъня - Майкъл Ян Фрийдман

Заглавие: "Лицата на огъня"
Поредица:STAR TREK
Автор: Майкъл Ян Фрийдман

Жанр: научна фантастика
Издателство: Калпазанов

Топчеста оценка:3 звезди

"Лицата на огъня" е втората книжка в мини поредицата на Калпазанов, макар че в оригиналната и доста по-голяма серия самостоятелни Стар Трек книжки подредбата да е доста по-различна. Все пак я карам по техния ред, макар че не съм сигурна защо изобщо реших да се изтезавам, при условие, че имам други СТ книжки на хартия в оригинал. Тук преводът вдига нивото на абсурдност спрямо предната книга, правейки клингоните на клингънианци и измервайки скоростта в орбити.  Орбита 9. What. The. Actual.Fuck.
Както и да е. Предишната история много приятно фокусира върху Ухура и Чеков, двама герои, на които не се обръща много внимание. Същевременно акцентира точно върху този аспект от сериала, който най-много обичам и уважавам - откриването и разбирането на нови култури.
Тук връщаме акцента на Кърк. На път за дипломатическа мисия Ентърпрайс минава да нагледа колония, която работи по проект за тераформиране. По стечение на обстоятелствата, в момента там се намира стара изгора на Кърк. Срещата им обаче е кратка, защото на друга планета назрява конфликт между две фракции. Междуособици има и в империята на Клингоните (изненада!) и изведнъж малката колония се оказва на прицел.

Има ли Кърк, има и свалки. Този път обаче свалките са в минало време - срещаме се с бившо гадже на Кърк и нейното синче. И имаме драматично I am your father. Или по-скоро, He is his son. Това не го броя като спойлер, защото е изнесено още на първата страница на книгата. Тази сюжетна линия откровено ми досади. Всички знаем за любовните похождения на Кърк, който във всеки епизод намира нова красавица; затова и не мога да приема на сериозно приказките как това била голямата му любов - и то за герой, който срещаме в рандъм книга и едва ли ще видим повече. Издаването на "тайната" за сина пък беше повече от лошо решение от гледна точка оформление - един абзац от средата на книгата бе изваден и сложен като тийзър преди първа глава.
Сюжетът поддържаше ниво на интерес около средното. Спок пое основно действието в главите за колонията. Това донякъде спаси нещата - и Спок не беше на върха си, но пак си е той, още повече че Кърк и синът му хич не ме засегнаха. Трябва да призная обаче, че въпреки предразсъдъците ми към тази сюжетна линия, всъщност останах доволна от края и от решението, което взе майката.
Във всеки случай, интересни ми бяха два други пункта - вътрешните отношения в империята на клингоните на първо място. Техният сложен воински код на честта, комбиниран с откровено подмолните им тактики за изкачване в йерархията ми бяха доста любопитни, а и нямам много ясна представа за политическата обстановка от времето на TOS. Като горд фен на TNG съм свикнала от другата страна на фронтовата линия да са Ромулус или Кардасия, а клингоните, макар и много да се репчат, да са редом с Федерацията. Така това ми напомни колко реална и динамична е политическата сцена на Стар Трек.
Другата точка, която ми беше любопитна, бе базата на религиозния конфликт, който трябва да решат дипломатите, изпратени с Ентърпрайс, и също толкова абсурдното му решение. Сигурна съм, че за чужд наблюдател и земните дрязги биха изглеждали така.
"Лицата на огъня" беше сравнително интересна, но по-скоро като допълнителни късчета информация за една любима фен-вселена, не заради герои или сюжет. Става за върли фенове и определено отстъпва на предната.

четвъртък, 29 юни 2017 г.

[придобивки]BOPS - Морски мистерии

Доживях и аз най-накрая да си поръчам BOPS :D Следя тази инициатива още от самото начало, но все нещо изникваше и ми пречеше да си направя сефтето :D Но този път вече реших, че е крайно време и се записах  за "Морските мистерии". И естествено, трябваше да се изкифля по книжному, и да замъкна кутията на плажа, с надеждата, че с фона ще компенсирам липсата си на фотографски способности:
Съдържанието на кутията беше доста по-различно от това, което очаквах, но като цяло ме изненада положително. Обобщено, един от предметите ме очарова напълно и се влюбих в него, един леко ме разочарова, а другите на пръв поглед много харесах, но трябва и да ги пробвам :D
На тази снимка, освен мазолестото ми краче имаме първите три джунжджурийки от кутията:
1)Русалско огледалце - нарочно започвам с предмета, който, както спомнах, ме поразочарова. Щампата е много сладка, а "предназначението" на огледалцето ме разтопи, особено като прочетох за изпращането на съобщения. Но използваната пластмаса ми е много неприятна и ми напомня на подарък от зрънчо с играчка, и сигурно ще я мина с някакъв прозрачен лак. А ако отвориш капачето правилно нагоре, огледалото се пада в долната половина, т.е. трябва да го завъртиш, за да го ползваш по предназначение - което пък обръща русалката надолу с главата. Не съм тип А по принцип, но това ми досади. Все пак, точно в момента имам нужда от ново огледалце, така че със сигурност ще влезе в употреба.
2) Лупичка - сега, след като си излях рант-ването, мога да продължа нататък :D Лупичката много добре се вписва в темата, а освен за проучване на мидички, може да свърши работа и за  оглеждане на кърлежи. За щастие, не ми се е наложило досега, но това определено е един злодей, дебнещ през летните месеци. А и някак ми стана успокоително, като видях, че всички други получатели на БОПС са се опитали да подпалят нещо.
3)Сапунче - тия дни размишлявах дали мога да си направя в домашни условия комбинираните гъбкосапунчета и смятах да си взема точно син (защото и проектогъбката ми е синя). Ароматът на този Аквамарин е доста освежаващ и скоро ще го пробвам и по предназначение, било то в експериментален или стандартен вариант.
4)Чантата! - О, чантата! Това определено бе артикулът, в който веднага се влюбих. Обожавам дизайна, цвета, материала, който е по-устойчив от обикновените текстилни както на петна, така и на травматизъм :D И размера също, много по-удобна е от голямата торбичка на Артлайн, която отмъкнах от Панаира и която ползвам. Абсолютна любов от пръв поглед.
5) Книгата е винаги черешката на тортата в една такава кутия. Признавам, че като жанр и тематика очаквах нещо съвсем различно - романтика и може би пирати? Но тази книга всъщност повече подхожда на читателския ми нрав, а тази година от самото начало страшно ми върви на трилъри и кримки. А и все повече се убеждавам, че лятото наистина е идеален сезон за този жанр. Конкретно тази книга анотацията звучи чудесно, само като споменат Дъблин и ме печелят. А споменах ли, че ми е и Дъблинска година? С "Нещо чака сред дърветата", с Конъли и неговото "Всяко мъртво нещо" и с препрочитането на Скълди, а скоро може би и с "Черната къща".

Като цяло съм много доволна от първия си БОПС. Емоцията от чакането и получаването беше наистина голяма, чувстваше се личният елемент на създателите на кутията във всеки артикул и особено в писмото, където бе описано всичко. Определено ще се включвам и занапред всеки път, когато мога.

П.П. А и току-що разсъдих, че това е перфектният начин да се удържам и да не се изкушавам да си купувам нови книги! Така де, когато имам поръчан БОПС, не бива да рискувам да се дублират, нали? Всичко е в името на въздържанието.

сряда, 28 юни 2017 г.

[book review] Star Trek:Без наследство - Питър Дейвид

Заглавие: "Без наследство"
Автор: Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Поредица: STAR TREK

Издателство: Калпазанов
Жанр:научна фантастика

Топчеста оценка:4 звезди

Извадих голям късмет да намеря тези книжки на издателство Калпазанов по 3лв и фенът в мен нямаше как да бъде възпрян. Оригиналните серии не са любимият ми сериал от вселената на Стар Трек (Пикар завинаги!), но въпреки това много ги обичам, особено герои като Спок и Скоти.
Още щом взех "Без наследство" в ръка и разгледах анотацията, някои, да ги наречем елементи, накараха ентусиазма ми да поохладнее. Когато започнах самата книга, опасенията ми се потвърдиха - преводът не беше на ниво. Въпреки че никъде не беше неразбираем, на много места оригиналните английски фрази направо прозираха. Освен това, характерни за сериала термини не звучаха добре. Останах с впечатлението, че преводачът не е бил добре запознат със спецификите на сериала. Мога и да греша, знам, че този тип детайли са трудни за предаване на чужд език, но чувството бе, че не е превеждано от фен. Е, опитах се да компенсирам, като някои части от романа четох, ползвайки вездесъщата Shatner comma.


Но ако изключим неодобрителните смръщвания и тръпките, които ме полазваха при една или друга фраза, "Без наследство" беше много приятна книжка, от която без съмнение  би излязъл и чудесен епизод. Учудващо (много учудващо!) тук Кърк не беше в центъра, на което в голяма част се дължеше и очарованието на историята. Акцентът вместо това е разпределен между двама по-неочаквани главни герои - лейтенант Ухура и младши лейтенант Чеков. Сюжетът пък е следният: на Ухура се налага да напусне временно "Ентърпрайс", за да участва във важна дипломатическа мисия заедно с кораба "Лексингтън". Всичко върви чудесно и преговорите напредват бързо и гладко, докато един случайно направен коментар за културата на този народ не обръща отношението им на 180 градуса. Докато Ухура и новият ѝ екип се опитват да открият причината за това охладняване, "Ентърпрайс" има дори по-важна задача. В съседно кътче на галактиката тайнствени мародери разрушават цели светове без видима причина или логика.

Много се зарадвах да видя Ухура в центъра на събитията. Тя е прекрасен персонаж, който наистина заслужава повече възможности да разкрие потенциала си. В тази история именно чрез нея, благодарение на нейните комуникационни и дипломатически умения, се предава основната идея на цялата вселена на Стар Трек - да откриеш, да общуваш, да разбереш и да приемеш някой коренно различен от теб. Точно тези сцени най-много от всичко ми се искаше да видя във филмов вариант - начинът на разговор на тези извънземни, различните нюанси, които могат да вложат в думите и в жестовете, водейки диалога на различни пластове.
Докато "Лексингтън" води тази дипломатическа мисия, "Ентърпрайс" е на първа линия на бойното поле - само че срещу изключително мистериозен враг. Събитията от тази страна на историята  в голяма степен са предадени чрез Чеков, който е още пълен новак на кораба. Това, освен че ни спести купищата чар, които обикновено лее Кърк, направи нещата и много по-лични. Видяхме разрушения и опожарен свят не през очите на обръгналия капитан, а през тези на току що излезлия от Академията младши офицер. Съпреживявах на Чеков неочаквано много - на несигурността му, на глождещите мисли,че не е достатъчно добър и че не му е мястото на борда, на желанието му да се докаже комбинирано със страха да не обърка нещо. Образите и на двамата изгряха, не в нова, но в много по-ярка светлина. Сюжетите пък се развиха и преплетоха повече от задоволително, за да се стигне до една кулминация много... а ла Кърк.  Но какво да се прави :D
Единствено като минус мога да кажа, че някои сцени, които щяха да изглеждат добре на екрана, не бяха предадени съвсем задоволително на книга, беше се позагубил и поразмил още един елемент. Последното беше и сравнително важно - авторите са решили да кръстят цялата история на чувството да си останал без морално наследство. Да са прекъснати корените ти, миналото не просто да ти е отнето, а да се е отрекло от теб. За това към какво може да тласне хората тази рана, и как може да бъде излекувана. А това е чудесна тема, богата и въздействаща, но не беше достатъчно интегрирана както в течение на историята, така и във финала.

Дори и така обаче "Без наследство" беше доста приятен роман. Ако сте фенове на сериала, също като мен ще се зарадвате да се потопите в атмосферата на класическия TOS, която наистина е предадена без грешка. Както се казва, готови ли сте да идете, където човек преди не е стъпвал?

вторник, 20 юни 2017 г.

[book review]"Маршрут 666" - Дъглас Престън & Линкълн Чайлд

Заглавие: "Маршрут 666"
Автор: Дъглас Престън & Линкълн Чайлд
Поредица: Пендъргаст #2

Издателство: Бард
Жанр: крими, трилър

Топчеста оценка: 3 звезди
Друго: препрочит, библиотека

Тази книга, заедно с първата, образуват своеобразна дуология за Музейния звяр в рамките на поредицата приключения на Пендъргаст. Тук историята продължава около година след събитията в "Реликвата", когато нова вълна странни убийства удря Ню Йорк и те са обезпокоително подобни на тези, извършени от М'бвун. Старата дружина се събира отново - Пендъргаст, Марго, Смитбек, Дагоста, д-р Фрок и естествено у тях се заражда въпроса - дали не са пропуснали нещо от огромно значение при предишното разследване.

Първата среща с тази книга страшно ме разочарова. Тогава в голяма степен бледнееш пред "Реликвата", която и да имаше своите слабости, все пак успя да ме зариби толкова много по поредицата. Учудващо, но на втори прочит "Маршрутът" ми беше доста по-интересен от преди. А това, че знаех отговорите на загадките, всъщност помогна. По протежение на историята се разплита тайната на новите убийства и се задълбава не само в научното - свойствата на вируса, но и в - изненада - социологичното, сблъсквайки ни с няколко много различни групи хора. Това, че този път знаех кой е злият гений зад всичко ми позволи да погледна в друга светлина някои сцени от историята, да разтълкувам реплики,които бях възприела по друг начин,  да открия знаци, които авторите бяха оставили, но не бях открила първия път. Можах да отбележа разликата, да открия промяната с преди у някои герои, и това ми достави повече удоволствие сега, отколкото разплитането на загадката, било то за първи или пореден път.
Срещата със старите герои беше очаквано приятна - като се почне от фрапиращото излизане на сцената на Пендъргаст този път, през все същия непроменим Бил до голямата еволюция на Марго. Именно затова Марго Грийн си извоюва второто място в класацията ми за женски персонажи от поредицата. За конкуренцията ѝ за сребърния трофей ще поговорим следващия път, но в тази книга своя дебют прави номинираната за първо място - страхотната Лора Хейуърд. Тя е може би единственият герой, който не цепи басма на Пендъргаст и това е достатъчно, за да я обичам. Но освен това е толкова оправна, принципна и интелигента, и накратко прекрасна по всички показатели.
Един от най-важните герои в тази книга обаче си остава тълпата. В предишни и следващи ревюта за тази поредица ще мрънкам как ми е писнало от този елемент. Но "Маршрутът" е хронологично първата книга, където Престън и Чайлд го ползват по-основно, и се факто тук им се е получило най-добре.От една страна - или в случая, най-отгоре имаме негодуващата къде от скука, къде по благородна или недотам причина средна и висша класа. После - тази на полицейските сили, които са именно като тълпа - неорганизирани и първични, и техният строй доста отстъпва на заселниците на подземния Ню Йорк, които се вдигат срещу офанзивата на горния свят. А най-дълбоко в недрата са тайнствените и жестоки Бръчкави.
На последните доста се дразнех при първия прочит, сега - както и всичко останало - ги приех по-спокойно.


Спойлер!
Предполагам съм странно животно. Казвате ми, че има луксозен мини град, забравен и погребан под земята - супер! Заселвате го с мутирали хора-влечуги - окей. Но ги обичате в роби с качулки, които се развяват и плющят, и ги карате да припяват - и ме губите.
Навремето имах възражения и срещу солидността на финала. 

Спойлер!
Трудно ми беше да приема, че не имало някоя пролука, през която заразената вода да изтече нататък. Стига де, евала им на канализацията!

Но както и в "Реликвата" направих реверанс към епилога, където самите герои споделят същите притеснения.

Та това беше магията на препрочитането в действие. Беше ми приятно да препрочета отново "Маршрут 666", но това си остава една от по-слабите книги от поредицата. Но продължаваме напред към по-любимите ми части!